Opera става научна фантастика: „Вълшебната флейта“ в Мюнстер

Опера и научната фантастика вървят ли заедно? Да, защото режисьорът Коби ван Ренсбург доказва с постановката си на „Вълшебната флейта“ в Мюнстерския театър, че комбинацията от класически музикален театър и космическа сага работи перфектно. И това в никакъв случай не е отчаяно модернизирана сценична работа. Напротив: ван Ренсбург пренася внимателно прочутата приказна опера на Моцарт в космоса, без да прави материала смешен или дори да го влачи през какаото. С всички средства на съвременния театрален бизнес той успя да обезпраши Папагено и Ко и да ги представи във фантастична нова маска.

В Мюнстер става прекалено ясно, че „Die Zauberflöte“ с музиката на Волфганг Амадеус Моцарт и либретото на Емануел Шиканедер е все още актуална и модерна вълшебна приказка, тъй като в днешно време трепти толкова много на екраните на кината. Филми като „Междузвездни войни“, „Звездни пътеки“, „Властелинът на пръстените“ или „Хари Потър“ - всички разказват съвременни приказки, от които Коби ван Ренсбург не само е вдъхновен, но и той очевидно е използван. И експериментът беше повече от успешен, което публиката - вече на почивката - потвърди с бури от ентусиазъм.

Увлекателно е да се види колко много космически приказки и вълшебни приказки се сливат в симбиоза, още и защото режисьорът отговаря за сценографията и видеозаписите. Не само, че Памина може да бъде видяна в началните титри в космическия кораб, на Тамино също е позволено да заеме място в космически планер и да катастрофира, по-късно да се отдалечи с Папагено, да срещне сладки Явас и други звездни военни герои - придружени от три момчета с глави пипала мим хуманоид Twi'leks от „Междузвездни войни“.

Кралицата със звезден пламък най-накрая се появява като Дарт Вейдър, но й е позволено да премахне изкривяващия гласа шлем за голямата ария на отмъщението, така че Олга Полякова да може да блести гласно в този взискателен колоратурен номер. Трите дами от обкръжението на кралицата идват с къдравите си коси като принцеса Лея, но откъм костюма като Падме Амидала, което е доста приятно за окото.

Както винаги с „Вълшебната флейта“, Папагено също се оказва удоволствие на тълпата в Мюнстер. Хуан Фернандо Гутиерес се възползва максимално от това, пее ариите си с уверен глас и блести като актьор с усет за комедиен момент. До него на Юн-Сонг Шим като Тамино не му е лесно, но той може да оцелее благодарение на брилянтното си пеене, особено в портретна ария. Лукас Шмид, от друга страна, все още пропуска дълбочината на бръмченето като Сарастро, но въпреки това пее много уважително, докато Хенрике Джейкъб в ролята на Памина омагьосва с ясния си камбанен сопран.

Постановката и вокалният блясък на „Вълшебната флейта“ са надминати само от фантастичния симфоничен оркестър под диригентството на Фабрицио Вентура, който смело се втурва в партитурата и с всеки номер кара своите музиканти до оптималното. Той може да задържи темпото, което вече задава за увертюрата, до последната нота и по този начин осигурява необичаен драйв, така че музиката и постановката да се слеят в истинско произведение на изкуството. Зашеметяващо красива.