Дъщеря ни е болна

Есен е 2009 г. Дъщеря ни Леа е на 14 години. Подобно на други момичета на тази възраст, тя е напълняла през последните няколко месеца. Тялото й е придобило женствени форми и извивки, но в никакъв случай не е дебела. „Мамо, искам да погледна храната“, казва тя. В биологията в момента се изучава "теория на храненето". Ние родителите смятаме, че това е добре - яденето съзнателно не вреди. Първо Lea оставя шоколада. След това тя започва да пече ролки от спелта за почивката. По-късно откривам цели списъци с таблици с калории в леглото й под матрака.

Леа е влюбена. Но тя не иска да говори за това. В крайна сметка е нормално дете на тази възраст бавно да се оттегли от родителите си, да се премести в стаята, далеч от семейната маса. Леа вече няма близък приятел. След като се преместиха в областното училище, много неща вече не са същите като в началното училище. Там тя имаше двама приятели, които също живееха в квартала. Всичко беше управляемо, не е така в областното училище с над 700 ученици.

Лия се срива на спортния ден. Тя не говори за това у дома. Вашият учител ми се обажда и ми казва, че дъщеря ни е изтощена. Както разбрах едва по-късно, съучениците й също се притесняват и се опитват да говорят с Леа и да й влияят. Малко преди лятната ваканция се свързваме с училищния социален работник. „Искам да положа усилия“, обещава ни тя и опакова изключително голям сандвич, за да ме успокои - тя не го яде.

По време на лятната ваканция тя отива в лагера на синия пръстен за две седмици. Ситуацията там ескалира. Леа вече не яде нищо, отслабва през това време четири килограма. Когато виждам дъщеря ми, изобразена на уебсайта на лагера - измършавяла, с тънките си ръце и крака - накрая стигам до заключението: Дъщеря ни е болна. Анорексичен. Когато тя се върне, ще си уговоря среща с гинеколога. Лекарят говори прав текст на Леа. Тя посочва сериозните последици от анорексията и я предупреждава, че бъдещето й ще бъде блокирано, ако не промени хранителните си навици. Изглежда Лия е разбрала. Ние сме облекчени. За да се грижим за дъщеря ни не само физически, но и психологически, имаме уговорена среща с Психологическата служба за деца и юноши (KJPD) за разговор с психолог. Това също ни облекчава.

Най-накрая имаме среща с психолога. Леа трябва да се качи на кантара. Тя тежи малко под 38 килограма и има ИТМ под 17. Психологът се обръща към прием в клиника. Разбира се, Леа не иска да напуска дома. Но като майка вече не мога да поема отговорност. Страхувам се, че детето ми ще умре пред очите ми. Ситуацията у дома се превърна в мъчение и за Катрин. Сега всичко се върти около храната и в крайна сметка около голямата сестра. Това натоварва силно отношенията между момичетата.

Психологът ни запознава с жилищна група в болница за млади жени с хранителни разстройства. Но няколко дни по-късно Леа е приета в тази болница по спешност. Физическото й състояние отново се е влошило драстично. Тя иска да яде, но вече не може. Тя тежи 36 килограма и става все по-слаба и по-слаба. Дъщеря ни се наблюдава с устройства. Следват дискусии с психолози и опитен лекар. Най-накрая можем да поговорим с професионалист, който ни разбира. Той ни обяснява, че анорексията (анорексия) е много сериозно заболяване. Около една трета от засегнатите умират от това, една трета живее с хранително разстройство и само една трета е излекувана.

Леа подписва договор, в който се съгласява да се стреми към предписано седмично покачване на теглото. Внезапното влизане в клиниката е много драстично за нас като семейство. Без никакво време за подготовка, ние трябва да пуснем дъщеря си за една нощ, Катрин изведнъж "загуби" и сестра си. Въпреки това се радваме, че отговорността вече не носи преди всичко нас. Наясно сме, че сме твърде близки с дъщеря си - вече не е възможно без професионална помощ. Вкъщи има някакво спокойствие. Най-накрая мога да готвя каквото искам и няма повече дискусии.